Малко история на българското фолклорно облекло

Традиционното народно облекло неотменно присъства във всекидневния народен живот- в ежедневния и в празничния бит, в системата на културата, където материалните и духовни явления взаимно се проникват и допълват. За разлика от останалите предмети в материалния бит, облеклото съпътства човека винаги и навсякъде от момента на раждането, когато се облича първата ризка, до погребението, за което задължителни са новите или венчалните дрехи.
Представителни костюмни композиции като основни типове и разновидности са двупрестилчената, сукманената, саяната и еднопрестилчената женска, и белодрешната и чернодрешна мъжка носия. Тези основни типове български народни носии, изявени с яркия си етнически стил се утвърждават през епохата на развития феодализъм в България .Развитието и обогатяването им продължава,независимо от превратностите в историческата съдба на българите.
Традиционното българско народно облекло е преди всичко дело на домашното производство- на женския усет и творчество. Мястото на мъжете в този процес е незначително- в отделни случаи участват в обработването на кожи или при съшиването им в облеклови части.
Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на 19 век. Кожата заема сравнително ограничено място- за калпака, ногавиците, цървулите, отличава главно мъжкия костюм, разпространен във високите планински области.
Съставът на българските народни носии е сложен. Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начин на живот, в патриархалното българско село. Определящ разграничителен показател за съответните видове женски носии са кройката и начина на обличане на горната дреха. За мъжкия костюм-формата и цветът на горните дрехи. Тези показатели са географски очертани и имат своеобразно историческо развитие.
Основния състав на женската двупрестилчена носия се определя от риза, две престилки (закрепени на кръста-една отпред и една отзад) и колан. Ризата е предимно от вида на бърчанките,с  преден и заден отвесен плат, които оформят набори и дипли по горната част- почти открита под горните дрехи. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите, предницата и гърба на ризата. Двете напоясни завески са приготвяни от домашна декоративна тъкан: задната е релефно оформена с дипли и набори, а предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален и отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти(вълненик, бръчник, тъкменик, пещемал, кърлянка, завешка) и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг е се завива няколкократно на кръста. Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена, но по-късно се запазва из Дунавската равнина.
Сукмената женска носия е най-масово разпространена. Широк е териториалният й обхват- предимно планинските области на централна България, както и крайморските райони на Черноморието и Югоизточна Тракия. Многобройните регионални и дори локални разновидности на горната дреха- сукман споделят общобългарското му единство, изразено в неговите общи белези: материал, туникообразна кройка с дълбоко изрязана пазва. Най-често сукманът е без ръкави, а по-рядко с късо ръкавче. На определени места сукманът е и с дълъг ръкав. Обикновено към ръкавните отвори са прикачени опашки- ивици от тъканта на сукмана, които се приемат за редуцирани в декоративни елементи някогашни ръкави, загубили предназначението си. Украсата на тази дреха е съсредочена по полите, пазвите и по крайщата на ръкавите. Състои се от пъстроцветно везмо, декоративна тъканна апликация и обтоки, които са различни по размер и по орнаментален стил.
Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т.нар. сая- постоянна горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите (до коленете или до глезените) и на ръкавите (къси или дълги). Тъканите за изработка на саите са различни по материал и по колорит. Преобладават саите от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена (памучна или вълнена) тъкан. Някои от широко разпространените й разновидности са от пъстроцветна тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Българката в случая сякаш се ръководи от по-особени естетически принципи: изявява се като изкусна майсторка на везбената ленеарна орнаментика, допълнена от многоцветни гайтанени обтоки. В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката- червена, на ивици, а в някои югозападни райони с многообразна тъканна орнаментика. По-къса и то главно използвана на празник е сърмената престилка. Саяната носия е най-разпространена в южните и в югозападните области на българската етническа територия. В югозападните области доминират червените нюанси на тъканта, както и плътността на декоративното везмо- отново в червено, предпазващо от уроки, според народните поверия.
Еднопрестилчена женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област. Тя има опростен състав- дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата (или широка двуплата) престилка с много пестелива ивическа украса или пък тъмно поле с бледо очертани квадрати. Понякога полето е рамкирано с низ от геометрични орнаменти, както и бордюра. До края на първата четвърт на 20 век еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и Източните Родопи. Причината за това е нейната практичност и пригоденост по състав към поминъка на населението. Отличително за вкуса на родопчанки е предпочитанието към бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревно зелено, съчетани в колорита на престилката.
Мъжкото облекло у българите е белодрешно и чернодрешно- по цвета на горните дрехи. Това не са разновидности, обособени по географски принцип, а два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло. За най-старинен се приема костюмът, оформен от цяла дълга риза със свободно пуснати поли над белите вълнени или памучни гащи, препасани с пояс или колан. Това е мъжки костюм с подчертано консервативен стил. Запазването му се дължи на неговата пригодност към условията за основния поминък- земеделие и животновъдство.
Мъжката белодрешна носия включва в състава си туникообразна риза, гащи и горни дрехи от бяла тепана тъкан. Гащите са в две разновидности: беневреци- с тесни и дълги, плътно пристегнати към тялото ногавици и димии- широки къси крачоли. Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха (късак, клашник, долактеник, голяма дреха). Тя е с клината кройка и значителна дължина. Специфичен стилов белег на украсата са линеарните везбени мотиви и обтоки от цветен гайтан край ръбовете на пазвата, по краищата на ръкавите и по върховете на клиновете. Поясът е неизменна принадлежност: декоративна, предимно червена тъкан. Завива се стегнато около кръста на мъжа.
Обособяването на втория вид мъжка носия- чернодрешна е част от общия за страната процес на потъмняване на мъжкото облекло, най-изявен през епохата на Възраждането. То е продукт на новите обществени, стопански и културни условия. От края на 18 век до към средата на 19в. мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба (вид вълнен плат). Шие се от черен шаяк (вълнен) с променена кройка на гащите и горните дрехи. Гащите(потури) са широки, с обилна окраса от черен гайтан. Любопитна е широко разпространената народна представа за тях: колкото са по-набрани и колкото по-ниско и надиплено е дъното им, толкова е по-заможен притежателят им.
Горните дрехи (елек,аба,антерия) са с прави очертания и къси до кръста. Поясът е плътно завит около кръста: вълнен, червен, забележителен с ширината си. Останалите облеклови части- колан, калпак от кожа, цървули са принадлежности и на белодрешния костюм.
Художественото оформление на традиционните български костюми е едно от най-ценните и с непреходна стойност достойнство. То е най-убедителното свидетелство за богатата душевност, за високохудожествени заложби, за нестихващ стремеж към красота. Украсата на облеклото- дело на българката носи отпечатъка на семейно-родовите традиции, на мирогледа и нравите. Именно тя се отличава с най-пълноценна етническа натовареност с роля на социален регулатор. Необозримите художествени качества на костюма са постигнати чрез умело прилагане орнаментална украса, изразена във вида на тъканта, в шевицата, в плетивото, в апликацията или обтоката.
Текстилната декорация е органически свързана както с отделните дрехи, така и цялостната композиция на костюма. Най-често тя се разполага по откритите костюмни части: пазви, краища на ръкави и поли, пояси, колани, клинове, престилки, забрадки, чорапи. Тъканната украса, под формата на гладки или орнаментирани ивици има широко приложение. Тя определя до голяма степен стила на женската двупрестилчена и саяна носия. Особено силно е естетическото въздействие на женските престилки и колани, превърнати със средствата на тъканното орнаментиране в своеобразен художествен център на костюмните композиции.
Везбеното изкуство се отличава с още по-голямо ртазнообразие. Везаната украса определя в значителна степен своеобразието и самобитността на народните носии. Шевичната украса е характерна за цялата страна, но най-характерно е за Северна, Северозападна България и Македония. Тя е постоянен елемент на женските и на мъжките ризи, на престилките и коланите, на сукманите и саите, на завеските и двупрестилчената носия.
Принос за ефекта на българското облекло имат апликацията и ръчното плетиво.

Източник: nationalfolklorebg.hit.bg