Денят на един петнист аристократ

Денят на един петнист аристократ

Тайфунът “далматин” се нуждае от дълги разходки и семеен уют

Мила Иванова, сп. “Формат ТВ”


Далматинската порода е доста стара и с неизяснен произход. Предполага се, че има ориенталски корени. Още през XIV век художниците са рисували подобни кучета с черни или кафяви петна, които тичали след каретите на аристократите. В дългогодишното си развитие далматинът е изпълнявал много функции – бил е бойно куче, пазач, ловец и актьор в цирка. Днес се отглежда най-вече като домашно куче. Но нека далматинецът сам разкаже за себе си.

“Дойдох на бял свят заедно с моите пет сестри и шестима братя. В първите дни не виждах много, но достатъчно, за да разбера, че козината ми е чисто бяла. Първо реших, че съм нещо повредено. Сестрите и братята ми също бяха повредени. Нали сме далматинци – къде са ни петната? Само след няколко дни всички се успокоихме. Безброй точици украсиха сгърчените ни телца. В моя случай петната бяха черни, с еднаква големина – 25-30 мм, по-малки на главата и опашката ми и еднакво отдалечени едно от друго. Другите бебета също бяха прекрасни, а две от тях бяха с кафяви петна. Само дето не чувахме добре. Това не ни притесняваше – от малки свикнахме да разбираме жестовете на хората, които ни молеха да седнем, легнем или да напуснем помещението.
Нашата човешка мама даде обява във вестника, че двумесечни далматинци си търсят стопани. Нямах никаква представа какво означава това, докато един ден не дойде едно момченце с баща си да ни оглежда. Споделиха, че имали намерение да участват с някой от нас в изложба и им трябвал перфектен екземпляр – с равни петна от един цвят, със здрави, гъсти и къси косми, добре сложено и мускулесто. “Екземплярът” се оказах аз. Преди това обаче мама много сериозно попита батковците дали имат достатъчно време да тичат и да си играят с мен всеки ден по два часа. Не искаше да ме дава на кой да е. Правилно. Освен това ги предупреди да бъдат любезни с мен, защото съм чувствителен и малко див.
Раздялата със семейството се оказа мъчителна. За първи път изпитах чувства. И разбрах, че да чувстваш не винаги е радостно.
В новата ми къща ме чакаха с нетърпение. Една друга майка беше приготвила специално за мен кошница с одеало, място с две купички – за ядене и за вода и играчки. По-късно разбрах, че за мен няма нищо по-хубаво от близостта на стопаните ми. И бързо свикнах с тях. За разлика от другите породи аз не харесвам кучешките колиби и държа да съм част от семейството. Затова пък като малък намирах за безкрайно интересни мебелите вкъщи. М-мм, и приятни за никнещите ми зъби. Новата мама жестикулираше с пръста наляво-надясно, когато се заканвах на някой стол. Така разбрах, че това значи “Не”. Бързо се учех. Чаках батко да се върне от училище, за да хукнем с неговото колело из квартала. Тичането е най-любимото ми занимание.
Когато излизахме, моите стопани много театрално сочеха с ръка към земята. В началото не знаех какво означава това. Един ден, коремчето ми щеше да се пръсне, и се изпишках там, където ми сочеха. Те направиха щастлива физиономия и ме наградиха с парче кремвирш. Когато пишках вкъщи, на килима, никой не ме награждаваше. Бързаха да изтъркат мястото с парцал, който след това предупредително бутаха пред муцунката ми. И отново правеха онзи знак с пръста, дето значи “Не”.
След като навърших четири месеца, научих и други знаци с помощта на вкусните парченца кремвирш. Ако вие не сте ги научили още, ще ви помогна. Палец нагоре означава “Браво”. Показалец, която сочи към обувките на стопанина, е “Ела”. Когато разтворената длан е надолу, това е “Легни”. Всички тези уроци се усвояват бавно и с взаимно търпение.
Съвсем не толкова приятно е ходенето при ветеринара. Отдалече го надушвам. И се опитвам да обясня на моите хора да спрат да ме водят там. Не ме чуват. Да не са глухи като мен, знам ли?!
Ветеринарът ми бие ваксина всяка година и предписва хапчета за обезпаразитяване. Трябва да ги пия на всеки шест месеца. Освен това ме преглежда целия – ушите, захапката, сърцето, дробовете. Дори ми мери температурата. Казва, че съм в отлично здраве. Далматинците боледували рядко. Смята ме за красавец. Де да можех да кажа същото за него.
След едно от тези ужасни посещения (вече бях навършил четири месеца и излизах на разходка) татко ми сложи на врата някаква гумена лентичка, която ухаеше странно. Имам силно обоняние и нищо не ми убягва. По-късно, когато видях как бълхите на поляната се разбягват от миризмата й, разбрах, че е по-добре да я търпя.
Когато поотраснах и опознах кварталните особености, открих приказно място. Нещо като купичката ми с вода и локвите на улицата, но много, много по-голямо и дълбоко. Когато е топло, обичам да се гмуркам вътре и да ритам дълго с лапите във водата. Харесва ми да съм мокър. И въпреки че тогава мириша малко, мама не ме сапунисва и не ме къпе. Изчаква да изсъхна на слънцето и ме изчетква с мека четка.
Харесвам и свободата. Когато ме извеждат на каишка, съм малко сърдит и все се мъча да се отскубна. Двуногите не винаги ме удържат да скоча върху някой пешеходец или гостенин вкъщи. Когато все пак успея, ме засипват с хиляди от жестовете за “не”. Потърпевшите започват да чистят усърдно дрехите си, по които съм оставил безброй следи от бялата ми козина. Трябва да ме пазят от непознати, защото, когато не съм в настроение, мога да оставям и следи от зъби.
Падам си по белите. Имаше период в живота ми, когато ми харесваше да разпръсквам храната от купичката на различни места вкъщи. След като ме наказаха няколко пъти с глад, спрях да го върша.
Тогава си потърсих друго развлечение. Тъкмо бях навършил осем месеца и разбрах, че освен нас, мъжкарите, има и кучета-жени. Те са по-ниски и по-леки от нас. През няколко месеца излъчват особена миризма, която ни привлича силно към тях. В тези периоди стопаните им ги извеждат само на каишка и ги пазят от нас. Още не зная защо, но ще разбера. Мога да съм глух, но не съм глупав!

Ваш Аркас”