Розата - Царицата на цветята

Първите сведения за розата срещаме в древните индийски предания, които разказват за почитта, с която се ползвала розата - съществувал дори закон - всеки, който донесе на владетеля на страната роза, може да го помоли за всичко, коeто пожелае. С рози украсявали царските покои, с нея плащали данъци и такси...

За появяването й на света в преданията не се казва нищо; само в индийските митове се съобщава, че най-красивата жена на света Лакшми се е родила от розов цвят, състоящ се от 108 големи и 1608 малки розови листенца. Вишну, пазителят на Вселената, като видял пленителната красавица в нейната розова люлка, събудил я с целувка и я превърнал в своя съпруга. От този момент Локшми станала богиня на красотата, а скриващата я розова пъпка - символ на божествена тайна, за всички източни народи станала свещена.

По думите на персийските поети, тя е подарък от самия Аллах. Веднъж при него се появили всички растения с молба да им даде нов управител вместо сънливия лотос (нилската водна лилия). Лотосът бил прекрасен, но нощем забравял за своите задължения на управник. И тогава Аллах благосклонно дал нов управител на растенията - бялата девствена роза с нейните остри шипове за охрана.
В новата царица се влюбил славеят и се опитал да я притисне до гърдите си. Но острите шипове веднага се забили в сърцето му и алена кръв бликнала от сърцето на нещастния влюбен. Ето защо, казва персийското предание, и досега много от външните листенца на розата съхраняват розов оттенък...

Благоговението и любовта на персите възприели и турците, дори може да се каже всички мохамедани, които според Корана вярват, че бялата роза е израсла от капките пот на Магомет при неговото нощно възкачване на небето. Затова й приписват пречистваща сила и нито един мохамеданин не би си позволил да настъпи роза. Вероятно затова такава пречистваща сила се приписва и на розовата вода. Султан Саладин, когато отново отнел от християните мечета на Омар през 1189 г. не стъпил в нея преди да измие целия й под, стените и дори скалата, на която е построена, с розова вода. Колко розова вода е била необходима, съдете сами, щом я превозвали с 500 камили. По същия начин постъпил и Магомет ІІ с храма "Св. София" след като превзел Константинопол през 1453 г. Преди да превърне този прекрасен храм в джамия, заповядал да го измият от горе до долу с розова вода.

В Гърция - центъра на интелектуалния живот в древния свят, също смятали розата за божествен дар. За нейното появяване гръцките поети разказват множество предания. Според думите им розата се е родила от белоснежната пяна, покриваща тялото на Афродита, когато тя излязла от морето. Боговете, като видяли върху богинята на любовта цвете, което по прелест не й отстъпвало, пръснали върху Афродита нектар, даряващ безсмъртие. На розата той дарил прекрасен аромат, но не и безсмъртие. Завистта на някой от боговете попречила за това...
Розата оставала бяла, докато Афродита не получила ужасната вест, че нейният любим е смъртно ранен. Забравяйки всичко на света, богинята се устремила натам, където умирал Адонис. Тя бягала така стремително, че шиповете на розите, застилащи пътя й, ранили краката й. Няколко капки божествена кръв паднали върху листенцата на цветовете и те от бели се превърнали в червени...

От Гърция розата била пренесена в Рим. И там тя привикнала прекрасно, но получила съвсем друго значение. В Гърция била символ на божествената любов и красота, а хората изразявали чрез нея радост и дълбока печал. Римляните, по време на републиката, смятали розата за олицетворение на строга нравственост и я използвали за награда за забележителни дела. По време на упадъка на Рим розата се превърнала в символ на порока и станала част от разкоша, за който се харчели безумни средства... Някои патриции заповядвали да покриват дори повърхността на морето с розови листенца, когато се разхождали с галерите. На едно от пиршествата гостите били засипани с такова множество падащи от тавана листенца, че (за велико удоволствие на жестокия управник) много от гостите се задушили... Всички улици на Рим били така пропити с аромата на рози, че на човек, който не е привикнал с нея, му ставало лошо. На всеки ъгъл, на всяка улица десетки търговки продавали рози. Имало дори специална професия - жени, които сплитали розови венци.
В Западна Европа отношението на римляните към розата внушило на първите християни отвращение към нея. Отначало те гледали на нея като на цвете - символ на разврат и гибел. Но с времето розата, със своите красота и аромат, надвила техните предубеждения. Минало няколко столетия и светите отци, забравяйки значението на розата по време на упадъка на Римската империя, я обявили за райско цвете.
В една от легендите за кръста на Спасителя се говори за мъхната роза. Кръвта на разпнатия Христос се стичала по кръста. Ангелите я събирали в златни чаши. Но няколко капки все пак паднали върху зеления мъх, който за да ги опази от оскверняване, побързал да ги попие в себе си. От тях и израсла чудесна мъхната роза, чийто ярко ален цвят трябва да ни напомня вечно за пролятата заради нашите грехове кръв.

В католическите легенди розата често е небесна защитница на добрите дела.
От ХІ век за изключителни добродетели, папата награждава изтъкнати личности със Златна роза, обсипана със скъпоценни камъни. Розата е извънредно оригинална награда. Стъблото й е от чисто злато и има дължина почти 4 фута. Цветът е едър, изработен е от отделни листенца, върху които се гравират имената на папата и на наградената добродетелна личност. Листенцата са украсени с множество миниатюрни брилянти, изобразяващи небесната роса.
Такава Златна роза са получили:
през 1160 г. Людовик Младши от папа Александър ІІІ за почитта, която оказал на папата при пътуването му през Франция;
Йоана Сицилийска от папа Урбан V, за това че избавила Италия от унгарците;
Фридрих Саксонски, германският император Хенрих ІІІ,
мексиканската императрица Шарлота, испанската кралица Изабела...

От всички християнски държави с най-голяма любов се ползвала розата във Франция. Там тя била така ценена, че не всеки имал право да я отглежда. Онзи, който получавал тази привилегия, се задължавал всяка година да предоставя на градския съвет рози в определени празничини дни.
През ХVІ век, недалеч от Париж, се родил обичаят ежегодно да се избира крал на розите сред градинарите. Неговото царуване продължавало една година и се съпровождало с редица почести.

В историята на Англия отначало розата била цвете на скръбта. Почти неизвестна до ХІV век, тя се появила в двора на английските крале малко преди кървавата разпра между двете фамилии - Йорк и Ланкастър. Розата пленила и двете фамилии и те я поставили в своите гербове. При това единият род избрал бяла роза, а другият - алена. Затова борбата между Хенрих VІ Ланкастър и Едуард Йорк за правото над английския престол, носи названието война на алената и бялата рози.
След тази печална слава в Англия, царицата на цветята съумяла да заглади прегрешенията си и станала всеобща любимка. Отначало тя служила за отличителен знак на актьорите, които според заповедите на Елизабет били допускани в театрите и в обикновено облекло, но само ако имат върху обувките си роза. Скоро след това розата станала задължителна принадлежност към костюма. Носели и зад ухото. И колкото по-едър бил цветът, толкова това било по-изискано и модно. Скоро и самата Елизабет започнала да се появява с роза. Има дори монети, на които кралицата е изобразена с роза.

В Германия историята на розата е малко по-друга. Розата, като цвят на шипковия храст, била известна още в езическите времена. В древногерманските саги тя се посвещава на царицата на небето Фрига, затова и досега наименованието на цветето е сходно с нейното име. Да се откъсне розов цвят било разрешено само в петък - денят, посветен на богинята на небето. Розовият венец в древногерманските предания е още и призив за двубой, но и награда за рицаря от дамата на сърцето му или най-накрая - знак, че любовта на рицаря е забелязана. В християнските времена започнали да смятат белите градински рози за творение на Пресветата Дева Мария. Според преданието те израсли върху храста, на който Богородица простряла пеленките на младенеца. Затова през средните векове смятали, че бялата роза плаши и прогонва вещици и самодиви.
Крал Фридрих Вилхелм ІІІ страстно обичал рози и сред великолепния парк в Потсдам си направил малък остров на розите, който нарекъл "Паунов остров". На острова били събрана колекция от всички съществуващи тогава сортове рози.

Бъдещата руска императрица принцеса Шарлота, както и нейният баща, била голяма любителка на розите. Особено обичала белите рози, заради което в семеен кръг я наричали "Бялото цвете". И ето през 1829 година в чест на годежа си с император Николай Павлович принцесата организирала празник на розите на този "Паунов остров". От всички краища на страната били докарани хиляди бели рози. С тях украсили всички знамена, върху главите на всички поканени дами имало венец от бели рози, всички стълби били украсени и обсипани с бели розови листенца. Самата Шарлота седяла под златен, украсен със скъпоценни камъни балдахин, облечена като бяла роза. За спомен от този празник всяка от присъстващите дами получила от бъдещата императрица сребърна роза, върху листенцата на която били изрязани годината и датата на този празник.
В Русия розата пристигнала за първи път през ХVІ век и дълго време била достояние само на царския двор и някои приближени сановници. Народът не я познавал. И все пак? Откъде тогава идва популярната фамилия Розанов? Известният велможа и първи руски канцлер Гаврил Головкин бил страстен градинар - особено обичал рози. В своето имение в Подмосковието направил великолепен парк с рози, за които се грижел специално доведен от Англия градинар. Нито един англичанин не би се справил с цялата градина и затова му дали за помощници крепостни руски селяни. Един от тях толкова бързо се научил да се грижи за розите, че дори надминал своя учител - англичанина. За благодарност графът освободил него и цялото му семейство и му заповядал да се нарече с фамилията Розанов. Оттук и тръгнала фамилията по Русия.

Има основание да се смята, че една от прочутите рози сред гърци и римляни е известната Rosa gallica. У нас тя се отглежда в дворните градини повече от 300 години. В края на ХІХ, началото на ХХ век тя е заемала по-голямата част от насажденията с маслодайна роза в България и е известна с името Казанлъшка роза. Розовото масло, получено от нея, се смята за най-съвършеният натурален ароматичен продукт. Заради високото си качество българското розово масло и днес е търсено от страните със силно развита парфюмерийна промишленост.

Източник: ejk.antarian.org