Мопсът олицетворявa вечно недоволство

Като че ли най-дребният, но безстрашен представител на многобройния отряд догоподобни кучета, е мопсът или “пуг”, както в Англия ласкаво наричат това неголямо и вечно “замислено” кученце.
Произходът на мопсът и до днес не е изяснен и продължава да бъде обект на многобройни спорове. Единственото, в което всички мнения си приличат e това, че мопсът е много древна порода. Но при това, едни твърдят, че родината на тези кучета е Китай, други настояват на индийския произход на мопса, трети – на африканския, дори точно посочват родното му място – нос Добра Надежда, а някои въобще смятат, че дребосъкът “пуг” е агличанин, тъй като официално признатата порода се е формирала в Англия.
Ако произходът на мопса за кинолозите си остава неразгадана тайна, то названието на породата е повече от ясно за всички. То произлиза от немската дума “мопен”, което в превод от южногермански диалект означава “гримасничене”, “кривене на лицето”. Поради това и самата дума “мопс” като че ли символизира кучето с недоволно изражение на муцуната.
В Европа в продължение на няколко столетия мопсовете са били много популярни. Те били особено ценени от представителите на висшето общество, оставайки неизменни, любими компаньони на светските дами и велможи.
В Холандия през XVII в., мопсът става всепризнат фаворит на кралското семейство, тъй като неговата благородна окраска наподобявала цветовете на двореца на Оранската династия. Няколко от тези кучета през 1689г. били дори специално докарани за крал Вилхем III Oрански и неговата съпруга кралица Мария II.
В Германия, където в миналите векове отглеждането на мопса станало едва ли не в доказателство за добър вкус, това куче се е превърнало в своеобразен символ на бюргерството. Така например, херцог Александър фин Вюртемберг, след смъртта на своя любим мопс, заповядал през 1773 г. в парка на родния му замък Винентал да се постави паметник на кучето, като свидетелство на необикновените му качества. В периода на най-голямата си слава, мопсът бил чест обект на вниманието на придворните художници.
Но модата е капризна и непостоянна. Въпреки, че популярността на мопса била доса продължителна, тя все пак отминала. И то така, че когато през 1864г. в Англия кралица Виктория пожелала да има в двореца си такива кучета, с големи трудности успели да и намерят само едно. След 20 години в същата тази Англия, интересът към мопсовете отново се възродил. Били създадени множество клубове и почти забравената порода сякаш възкръснала за нов живот.
Външно мопсът напомня за умалено копие на мастиф, но дори и някои вътрешни черти от характера, като например своеобразната надменност и независимост, издават истинското догообразно куче. Това трогателно съчетание на неголям ръст с удивителна за неговите размери смелост, щом стане дума за защита на стопанина, е превърнало мопса в любимец на много хора. Правилно възпитаният мопс – това е очарователно стайно куче, чийто големи и малко тъжни очи изразяват жив ум. Той е необичайно предан на своя стопанин, обича да си играе с него и го разбира от половин дума.