Пролетни ухания

Поетите мистици наричат цветята пратеници на други светове. В легендите те достигат до нас като подарък на боговете, красотата им символизира висша хармония и съвършенство.

На много езици кокичето (Galanthus) е получило своето име от неравната си борба със снега, от която скромният цветец излиза победител. На немски го наричат "снежно звънче" — поетическа метафора за този предвестник на пролетта. Изразително е и руското "подснежник", напомнащо, че то се гуши под снежната покривка, за да покаже главичката си при първите слънчеви лъчи.
Латинското название на кокичето е "галантус", или "млечно цвете". Свързват го с млякото като субстанция на живота. Затова в някои области на Чехия и до днес набират първите кокичета и ги слагат в храната на кравите, за да не боледуват и да дават обилно мляко през цялата година.
Според някои предания, когато Адам и Ева били изгонени от Рая, валяло сняг. Ева била не само отчаяна, че по нейна вина напуснали цветущите Божии градини, където царува вечна пролет, но страдала от жестокия мраз. За да й вдъхнат кураж, няколко снежинки се превърнали в деликатни бели цветя. Кокичето станало цвете на надеждата. То напомня, че след изпитанията идват по-добри дни, а след суровата зима — ласката на пролетните дни.

Красивите минзухари (Crocus), които приличат на свещници, народът нарича братя на кокичето. Тяхната ярка премяна е свързана с богинята на зората Еос и за елините те са пратеници на боговете. В Асиро-Вавилония, Египет и Индия са били известни с лековитите си и багрилни свойства. През Средновековието от корените и стъблата на минзухарите продължават да добиват шафран, считан за традиционна сладкарска подправка.

За произхода на жълтата иглика (Primula) се разказва интересно предание.
Веднъж, когато апостол Петър, комуто били поверени ключовете от Небесното Царство, стоял на стража пред райските врати, му съобщили, че някой се е сдобил с подправени ключове и има намерение да проникне в Рая без негово разрешение. Изненадан от тази ужасна вест, апостолът изпуснал от ръцете си своята връзка златни ключове и тя падайки от звезда на звезда, полетяла към нашата земя.
Апостол Петър веднага изпратил след нея един ангел, но преди той да успее да изпълни дадената му заповед, връзката с ключове паднала на земята, врязала се дълбоко в нея и на мястото израснало жълто цвете, чиито цветове много приличат на връзката апостолски ключове. И оттогава, макар че ангелът върнал ключовете на свети Петър, техният слаб отпечатък останал на земята и всяка година от него израстват цветята, които ни отключват вратата към топлото време, към топлото лято...
Тези миниатюрни изискани цветя, цъфтящи на припек, създават предчувствие за пролетно изибилие. Особено ги обичат северните народи. Крехката им красота се цени като Божие откровение. Келтите ги използвали в своите обреди, свещенослужителите им ги събирали с боси крака и ги криели от очите на простосмъртните, за да не загубят лечебните си свещени свойства. Задължително било да се берат преди новолуние. Германите смятали, че те показват къде има скрито съкровище. В немския език са известни като "небесен ключ" (Schlusselblume), а в Швейцария ги наричат "сватбен ключ", тъй като според поверието момичето, открило иглика около Великден, ще се ожени още същата година.
Наричат ги още и "барометър на бедните", понеже свитите им през деня листенца са предвестници на дъжда.

Теменужката (Viola) като деликатно момиче крие ароматната си главица в тревата и затова я наричат "срамежливо цвете". Теменужката е любимо цвете през вековете. Древните гали посипвали с нея брачното ложе. Особено пристрастие към нея съзираме в стиховете на Шекспир и Шели.
Според древногръцката митология една от дъщерите на Атлас била преследвана от Аполон. Тя не отвръщала на любовта му и помолила всемогъщия Зевс за закрила. За да я спаси от страстните преследвания на слънчевия бог, той я превърнал в уханно цвете, което се открива само по аромата му, и то когато смирено сведеш глава.
Според друга легенда Прозерпина беряла виолетки (така наричат още дивите теменужки), които искала да подари на Юпитер. Тя била влюбена в него, но я отвлякъл Плутон, владетелят на подземното царство. Отнасяйки я в преизподнята, няколко цветчета паднали върху благодатната почва на Сицилия. Виолетката е толкова харесвана в тази област на Италия, че дори изсекли монети с лика на цветето. Виолетките там са национална слабост, която особено изненадва в сладкарството. Кафенетата в Сицилия са единственото място, където в сладкишите, сладоледа и ликьорите се използват захаросани виолетки.
Друго предание свързва теменужките с Голгота. Според него първите теменужени цветове са пораснали в подножието на кръста Господен и затова лилавият им цвят е едновремнно символ на страдание и траур, но и на свръхчовешка любов и мъдрост.
Във Франция особено се ценят белите теменужки, за които се смята, че са били докоснати от дрехата на Богородица. Цветето е свързано и с любовта на Наполеон към Жозефина. Посрещайки я в Нотр Дам, той й поднесъл букет от сини виолетки, като в центъра му била оформена с бели темнужки буквата "J". Всяка година той й подарявал в деня на сватбата им тези цветя, а на гроба й в Малмезон наредил да засеят килим от теменужки.
Градинската теменуга, наричана още трицветна, е най-близката роднина на дивата. Според митологията Афродита се къпела в планинско езеро, когато забелязала, че няколко смъртни мъже наблюдават голата й снага с обожание и желание. Помолила Зевс да ги накаже и той ги превърнал в цветя, на чиито лица като че ли са изписани очи и устни. може би затова народното въображение им е дало в Южна България причудливото име "кокорче". Поетите обаче най-често ги сравняват с усмихнато моминско лице, превръщайки ги в символ на любов и вярност.

Причина за всеобщото възхищение от нарциса (Narcissus) е красотата и изящността му, но и древният мит, направил неговото име нарицателно; да наречеш някого нарцис, все едно да кажеш колко този човек е влюбен сам в себе си.
Нарцис, синът на нимфата Лириопа и реката Кефис, младеж с ослепителна красота, оставал безразличен към любовните чувства, които пораждал у другите. Изпълнена с нямо обожание нимфата Ехо била отхвърлена от него и издъхнала от мъка. Нейните сестри се възмутили и оплакали на Немезида от егоизма и безчувствието на Нарцис. Тогава богинята решила да отмъсти за отблъснатите влюбени. Тъй като гадателят Тирезий заявил, че Нарцис ще живее докато види своя собствен образ, по време на лов, Немезида подтикнала младежа да утоли жаждата си в един извор. Обхванат от любов към отразения във водата образ, който не можел да достигне, неспособен да се откъсне от гледката на своя лик, Нарцис забравил да пие и да яде и пускайки корени на брега на извора, малко по малко се превърнал в цветето, носещо неговото име, което оттогава се отразява в пролетните води.
Митът за Нарцис има дълбоки корени в древността. Един извор в Теспия се наричал Нарцис, а скалата, от която бликал, създавала ехо. Самото име нарцис не е езикова случайност. Етимологията на думата ни отвежда към гръцката дума narce, което ще рече "наркоза". Цветето, наречено нарцис, било известно със способността си да приспива дори божествата. Персефона, както беряла цветя в полето, била замаяна от неговия аромат и благодарение на тази хитрост Хадес я отвлякъл в недрата на земята.
На Мохамед приписват думите: "Който има два хляба, нека продаде единия, за да купи един нарцис, понеже хлябът е храна за тялото, а нарцисът — храна за душата".

Странно, но въпреки неговото великолепие от багри и форма, нито гръцката, нито римската митология са създали легенда за лалето (Tulipa). При това диви лалета обилно цъфтят на свещената планина Ида в Гърция. Латинското наименованието на цветето идва от "дулбаш" — турска чалма, по-късно става "тюрбан".
Първите сведения за лалето са свързани с Персия. Лалето е възпято от много персийски поети. С неговата девствена прелест не могат да се сравнят нито нежното движение на кипариса, нито дори самата роза. За персите лалето станало символ на любовно признание и съвършена любов.
На персийски цветето се нарича лале. И досега Лале е едно от най-популярните женски имена в Иран. Като символ на непресъхващото творческо начало най-красивата улица на съвременен Техеран — център на театралната бохема, се казва Лале зар.
Но още по-голяма е любовта към лалето в Турция. Отглеждали са го масово и всяка година провеждали празник на лалето, който бил доказателство за любовта на султана към неговите жени. На този празник те му показвали най-красивите сортове лалета, обяснявали нежните им имена и символичните им значения, свързани с любовта им към него.
В Европа лалето идва през 1554 г. в Аухсбург, където първите луковици донесъл германският посланик в Турция. Той открил това цвете при едно от пътуванията си из страната. Постепенно лалето се разпространило в много европейски страни. Търговци от Венеция докарвали все по-големи количества луковици от турските градини. Лалетата вече украсявали аристократичните паркове и дворовете на най-богатите. Сред любителите на лалетата били кардинал Ришельо, Волтер, австрийският император Франц II и особено френският крал Людовик XVIII. Известният учен Клюзиус толкова се увлякъл, че не само започнал да колекционира всички известни по онова време сортове, но и изпращал на приятелите си семена и луковици. Именно той изпращал от Виена лалета в Англия , а по-късно ги пренесъл и в Холандия.
Никъде другаде увлечението по лалетата не е достигнало такива мащаби, както в Холандия: това безобидно цвете буквално довело холандците до лудост. Много скоро холандските спекуланти натрупали състояния, а градинарите създавали изумително нежни разцветки. Станало обичай на новите сортове да дават имена на короновани особи, известни личности или градове. За една-единствена луковица от сорта "Сенпер Аугустус" са плащали 13 000 гулдена, цяло състояние за онова време. А за една "Вицекрал" — 2 коли жито, 2 коли ръж, 2 тлъсти вола, осем прасета, 12 овце, вино, 4 бъчви бира, 2 бъчви масло и половин тон сирене, дрехи и сребърни съдове. Борсовите спекулации с цените на луковиците от лалета въвличали в играта все повече хора, предложението превишавало търсенете и за да сложи край на тази трескава ситуация се наложило холандското правителство да забрани със закон всякакви сделки, свързани с цветните луковици.
Така лалетата отново се превърнали в това, което били — цвете за украса и наслада на очите, а поетичното въображение си представяло лалетата като приказни люлки на елфи и феи. Спомнете си за Палечка на Андерсен, надничаща от лаленце, което й служи за легло. И в нашия фолклор също се среща подобен мотив.

Древногръцката легенда свързва произхода на зюмбюла (Hyacinhus) с една затрогваща легенда за приятелството.
В онези блажени времена, когато богове и хора били близки приятели, очарователният юноша Хиацинт — син на спартанския цар Амикъл и музата на историята Клио, бил любимец на Аполон. Богът на слънцето учел младежа, въвеждайки го в тайните на науката, изкуствата и спорта. Веднъж двамата се забавлявали мятайки диск. Аполон гледал с възхищение с каква ловкост и точност мята диска Хиацинт и ликувал от успехите на своя любимец. Но Зефир, крилатото божество на източния вятър, бил ревнив към обичта, която изпитвал Аполон към младежа. С мощното си дихание отклонил хвърлениия от Аполон метален диск и той ударил смъртоносно Хиацинт в челото. При това нещастие Аполон бил обхванат от неутешима скръб и за да увековечи спомена за своя млад приятел, превърнал изтичащата от раната и багреща земята кръв в прелестно пурпурно-лилаво цвете, чийто чуден аромат се разпространявал на далечно разстояние, с чашка, във формата на лилия, която напомняла от една страна буквата "А" (инициалът на Аполон), а от друга — "Y" (Хиацинт). Така в него завинаги били съединени имената на двамата приятели. Според други формата на цвета загатвала за гръцката дума "ай", което означава "уви!"

Паричката, това мило и непретенциозно пролетно цвете, братовчедка на маргаритката, в Англия наричат "око на деня", а в Швеция — "свещеническа яка", поради приликата й с плисираната яка на католическото духовенство.
Според християнската легенда Божията майка дала на малкия Исус остатъци от ленено платно да си играе. С ножица момчето изрязало малки цветенца, които разпръснало по поляната около къщата. И въпреки, че било още студено, те се превърнали в малки цветчета, носещи радост на хората.

Източник: ejk.antarian.org